Есен

Спокойствие миг. Топлина.

Дъх на отминало лято.

Спомени… Вик!... Тишина.

Тъжно отлитащо ято.

Жълто. Оранжево. Багри.

Размисъл. Стон!... Самота…

Бръчки. Забвение. Лаври?!

Падащи златни листа.

Мокри дървета и храсти.

Плачеща, гола душа.

Мразя ги, мразя ужасно

тез гниещи, жалки листа.

Снежни принцеси

Дантелена, пееща зима

ветрилото свое разтваря. 

Затрупва мечтата незрима,

навявайки студ, разговаря.

Гравирани сякаш шушулки

под стряхата зъзнат стаени.

В комините бели цигулки

възпяват ръце изнурени.

Дърветата – снежни принцеси,

край пътя в шпалир подредени, 

с финес те подканят: „Къде си?

За твоя копнеж сме родени.”

Уютна, горяща камина 

в душата ти благост разлива.

То, лятото нейде отмина,

остана въздишка парлива. 

Следлюбов

Не искам СЛЕДЛЮБОВ. Вземи си я.

Предлагаш спомени. Аз търся брод.

Лъжи – поредната емисия.

Изтъркан филм. Последен епизод.

Не искам СЛЕДМОМЕНТ. Обичах те –

тогава, там, в мига и точно теб.

Да бъда само твоя вричах се.

Остана в мислите ми жив портрет.

Не искам СЛЕДЖИВОТ. Спести ми го.

В какво желаеш да се преродя?

Ще бъда същата – прости ми го.

Ще бъда пак предишната жена.

За теб

За тебе с любов ще се боря.

Дълбоките преспи ще рина.

В сърцето пъртина ще сторя.

Стената китайска ще срина.

 

През снежни виелици в мрака

ще търся горещия пламък.

Издраскана, морна в шубрака,

обръщаща камък след камък,

 

ще чезна в искрата надежда.

Ще дипля мечтана посока,

ще стопля безмълвна одежда,

ще пия на изгреви сока.

 

Безкраен света ще преровя,

прашинката страст ще разпаля.

Отровата в нас ще отровя,

с перце гордостта ще погаля.