БРИЗ

     

Открехнах скришно бабиния скрин,

където бил моминският чеиз. 

Почувствах странен мирис на жасмин,

далечен полъх от самотен бриз.

Видях в бижу простора морскосин,

един копнеж и спомен не забравен,

окото насълзено на делфин,

потаен стон,  единствен миг удавен.

Тозчас мелодия на евъргрийн

подсказа име, образ на моряче.

То казваше се просто Валентин,

не можеше да бъде другояче. 

Двете думи

“Обичам те!” – написано на пясъка,

отмито от вълните на живота.

“Обичам те!” – разтворено в пространството,

възкръснало на своята Голгота.

“Обичам те!” – задъхано във времето,

споено от искри на битието.

“Обичам те!” – замислено за ценното,

открито в дълбините на сърцето.

“Обичам те!” – на думи позабравено,

отритнато от уличните псета.

“Обичам те!” – за кратко изоставено,

подобно скрита в някой джоб песета.

Надежда

Дълги години след своята женитба, семейството на Митра и Атанас остана без свои рожби. Двамата ходиха по доктори, всяка пролет и есен бяха на бани, лекуваха се по бабешки, но не би. Изтощени от безрезултатните си опити да се сдобият с дете, най-накрая двамата се решиха и осиновиха малко бебе, момиченце. Кръстиха го Надежда и отведнъж го приеха като свое чедо. Радваха се на сладките му усмивки, на сините му очички, на пухкавите крачета и гривничките по ръчичките. Надежда изпълни доскоро тъжния дом с топлина и радост.

  Новата майка коренно се промени. Ведра усмивка украси лицето й, стана по-спретната и грижовна, движенията й бяха по-пъргави и по-чевръсти, направи къщата светла и приветлива. Не изминаха два месеца и … Митра разбра, че е бременна. Съдбата й предостави щастието да стане истинска майка.

  Щом наедря и взе да й личи, съседките започнаха да клюкарстват и да я обсъждат. Най-много ги глождеше въпросът за осиновеното дете – дали Атанасови ще го задържат или ще го върнат в социалния дом. В семейството на бъдещите за втори път родители обаче, нямаше подобна дилема. Малката Надежда беше дошла да донесе надежда и сбъдване на най-съкровената им мечта. Тя вече беше тяхно дете, тя беше техният късмет.

  След девет месеца на бял свят се появи Божидар и тогава истинското щастие се настани трайно в доскоро пустия и тъжен дом.

  Двете деца израснаха заедно. Бяха здрави, силни и красиви. Всички им се радваха и всички ги обичаха. Дойде времето, когато Надежда тръгна на училище, а след една година я последва и брат й. Двамата бяха отличници и нищо не помрачаваше щастливите им дни, докато … не се появиха „доброжелателите”, които намериха начин да подшушнат на момичето, че е осиновено.

  Червеят на съмнението се загнезди в душата на Надежда и тя започна все по-често да се оглежда в огледалото и да сравнява своите черти с тези на брат си. Ето – тя е със сини очи, а той – с кафяви. Нейната коса е руса и права, а неговата е по-тъмна и чуплива. Фигурата й е закръглена и пухкава, а той е кльощав и кокалест.   Момичето се затвори в себе си, често очите й бяха червени от плач и недоспиване. Терзаеше се и не знаеше кого да попита за истината.

  Веднъж, след часа по биология, учителката се позабави, за да събере нагледните материали от катедрата. Учениците излязоха в междучасие, в стаята утихна и останалата сама Надежда се престраши да заговори госпожата:

-         Извинявайте, мога ли да Ви попитам нещо? – Плахо започна тя.

-         Да, кажи! – Учудено вдигна поглед жената.

-         Госпожо, приличаме ли си с брат ми?

  Учителката, която им беше класна ръководителка, беше запозната с биографиите на всички свои ученици и знаеше историята на Надежда и Божидар. Тя се изненада от въпроса и се почувства много неловко, но с нищо не промени изражението на лицето си.

-         Разбира се, че си приличате. Я, какви сте бели и румени двамата!

-         Да, но … – момичето не продължи. Присви тихо устни, взе си чантата и излезе от стаята. Беше ясно, че не вярва.

  На момента госпожата беше решила да й обяснява как по законите на генетиката брат и сестра могат да бъдат с различен цвят на очите, на косите и т.н., как през пубертета момичетата израстват по-рано от момчетата …  Не! Нямаше смисъл.