Надежда

Дълги години след своята женитба, семейството на Митра и Атанас остана без свои рожби. Двамата ходиха по доктори, всяка пролет и есен бяха на бани, лекуваха се по бабешки, но не би. Изтощени от безрезултатните си опити да се сдобият с дете, най-накрая двамата се решиха и осиновиха малко бебе, момиченце. Кръстиха го Надежда и отведнъж го приеха като свое чедо. Радваха се на сладките му усмивки, на сините му очички, на пухкавите крачета и гривничките по ръчичките. Надежда изпълни доскоро тъжния дом с топлина и радост.

  Новата майка коренно се промени. Ведра усмивка украси лицето й, стана по-спретната и грижовна, движенията й бяха по-пъргави и по-чевръсти, направи къщата светла и приветлива. Не изминаха два месеца и … Митра разбра, че е бременна. Съдбата й предостави щастието да стане истинска майка.

  Щом наедря и взе да й личи, съседките започнаха да клюкарстват и да я обсъждат. Най-много ги глождеше въпросът за осиновеното дете – дали Атанасови ще го задържат или ще го върнат в социалния дом. В семейството на бъдещите за втори път родители обаче, нямаше подобна дилема. Малката Надежда беше дошла да донесе надежда и сбъдване на най-съкровената им мечта. Тя вече беше тяхно дете, тя беше техният късмет.

  След девет месеца на бял свят се появи Божидар и тогава истинското щастие се настани трайно в доскоро пустия и тъжен дом.

  Двете деца израснаха заедно. Бяха здрави, силни и красиви. Всички им се радваха и всички ги обичаха. Дойде времето, когато Надежда тръгна на училище, а след една година я последва и брат й. Двамата бяха отличници и нищо не помрачаваше щастливите им дни, докато … не се появиха „доброжелателите”, които намериха начин да подшушнат на момичето, че е осиновено.

  Червеят на съмнението се загнезди в душата на Надежда и тя започна все по-често да се оглежда в огледалото и да сравнява своите черти с тези на брат си. Ето – тя е със сини очи, а той – с кафяви. Нейната коса е руса и права, а неговата е по-тъмна и чуплива. Фигурата й е закръглена и пухкава, а той е кльощав и кокалест.   Момичето се затвори в себе си, често очите й бяха червени от плач и недоспиване. Терзаеше се и не знаеше кого да попита за истината.

  Веднъж, след часа по биология, учителката се позабави, за да събере нагледните материали от катедрата. Учениците излязоха в междучасие, в стаята утихна и останалата сама Надежда се престраши да заговори госпожата:

-         Извинявайте, мога ли да Ви попитам нещо? – Плахо започна тя.

-         Да, кажи! – Учудено вдигна поглед жената.

-         Госпожо, приличаме ли си с брат ми?

  Учителката, която им беше класна ръководителка, беше запозната с биографиите на всички свои ученици и знаеше историята на Надежда и Божидар. Тя се изненада от въпроса и се почувства много неловко, но с нищо не промени изражението на лицето си.

-         Разбира се, че си приличате. Я, какви сте бели и румени двамата!

-         Да, но … – момичето не продължи. Присви тихо устни, взе си чантата и излезе от стаята. Беше ясно, че не вярва.

  На момента госпожата беше решила да й обяснява как по законите на генетиката брат и сестра могат да бъдат с различен цвят на очите, на косите и т.н., как през пубертета момичетата израстват по-рано от момчетата …  Не! Нямаше смисъл.