Снежни принцеси

Дантелена, пееща зима

ветрилото свое разтваря. 

Затрупва мечтата незрима,

навявайки студ, разговаря.

Гравирани сякаш шушулки

под стряхата зъзнат стаени.

В комините бели цигулки

възпяват ръце изнурени.

Дърветата – снежни принцеси,

край пътя в шпалир подредени, 

с финес те подканят: „Къде си?

За твоя копнеж сме родени.”

Уютна, горяща камина 

в душата ти благост разлива.

То, лятото нейде отмина,

остана въздишка парлива.