Снежни принцеси

Дантелена, пееща зима ветрилото свое разтваря. Затрупва мечтата незрима, навявайки студ, разговаря. Гравирани сякаш шушулки под стряхата зъзнат стаени. В комините бели цигулки възпяват ръце изнурени. Дърветата – снежни принцеси, край пътя в шпалир подредени, с финес те подканят: „Къде си? За твоя копнеж сме родени.” Уютна, горяща камина в душата ти благост разлива. То, лятото нейде отмина, остана въздишка парлива.